Нов автор в блога: Ралица Трифонова ~ Най-големият затвор на света ~

*** АВТОРСКИ МАТЕРИАЛ НА РАЛИЦА ТРИФОНОВА, КОЯТО ЛЮБЕЗНО СЕ СЪГЛАСИ ДА ГО СПОДЕЛИ НА БЛОГА. ВСИЧКИ СНИМКИ СА ОТ ЛИЧНИЯ АРХИВ НА АВТОРКАТА. ***

Усмихнете се! Вие сте в Газа – най-големият затвор на света!” – това е надпис от плакат, разположен в магазин за сувенири във фоайето на един от най-лъскавите хотели в град Газа, построен на няколко минути път с кола от бежанския лагер, в който се намира домът на бившия министър-председател Исмаил Хания. За разлика от обикновените затвори, за да живееш в Ивицата Газа, не е нужно да си извършил престъпление. Достатъчно е да си палестинец, който не иска да напусне дома и земята си.

И пак, за разлика от традиционните места за лишаване от свобода, в него влизането е не по-малко трудно от излизането. В момента единствените контролно-пропускателни пунктове за преминаване на граждани са Рафах и Ерец. Заради джихадистките групи, действащи в Синайския полуостров, и лошите двустранни отношения между „Хамас” и египетските власти, Рафах е затворен през по-голямата част от времето. Ерец е запазен за хората с политически контакти, кореспондентите на световните медии и хуманитарните организации с многоцифрено месечно възнаграждение. Обикновените хора като мен чакат три месеца за разрешителни и дебнат новинарските канали на всеки 15 минути в продължение на месеци, за да видят кога Рафах ще отвори. Някои палестинци не получават дори това „обикновено” отношение – на тях никога не им издават разрешителни и съответно остават разделени от близките си цяла вечност – майки, деца, съпрузи прекарват в самота години наред, а понякога животът ги напуска, преди да могат да се съберат със семействата си. Защото им е забранено да влязат в затвора.

„Какво правиш тук?” – ме пита млада майка на две момиченца, докато чакаме египетските военни да благоволят да ни помахат от танковете си, за да преминем за поредната доза проверки и крясъци. „Идвам да работя.” – отговарям. „Да работиш точно в Газа?! Не можа ли да намериш работа някъде другаде?!”

izgled_kum_parka_al-katiba

Едно от първите неща, които човек забелязва, когато стъпи върху това малко парче палестинска земя, е колко красиво е всъщност. Изящните и солидни сгради, зеленината около парка „Ал-Катиба”, внушителният университетски комплекс недалеч от него, ароматните цветни градини, кокетните хотели, разположени на брега на пенливото море, прасковените залези, ресторантите, в които сервират даже „Български кебап”, супермаркетите, добре заредени дори с български сладкиши и сирене. „Прилича на гръцки курорт!” – беше първата реакция на майка ми, когато й пратих снимка на изгледа от терасата на блока, в който живеех.

restorant_lighthouse_grad_gaza

Същите тези красиви обекти ще откриете дори в блога на израелската армия със заглавия от типа на „Газа, която никой няма да ви покаже”. В стремежа си да ви убедят, че окупацията и блокадата са само елементи на палестинската пропаганда, а не истинска хуманитарна катастрофа, израелските военни няма да ви покажат едни други сгради, които са завършени само наполовина, защото вносът на цимент е забранен, с изключение на проектите, одобрени от тяхното правителство. Неслучайно в ООН има и такива длъжностни лица, чиято единствена работа е да следят да не изчезне и една торба цимент. Защото в затвора нямаш право да си построиш къща.

В блога също няма да ви кажат, че морето е пенливо, защото е мръсно, и че за да се изгради нова пречиствателна станция, отново е необходимо разрешението на Израел, макар официално той да „няма никакви ангажименти” след изтеглянето си от Газа през 2005 г. Няма да ви предупредят, че водата тече солена от чешмата и е негодна за пиене и ако си измиете зеленчуците с нея, може да пипнете инфекция, както стана с мен. Няма да споменат също, че ресторантите са почти празни и клиентите са предимно чужденци, защото местните нямат пари и единственото развлечение, което много семейства могат да си позволят, е да отидат нощно време да се разхладят на морския бряг, защото нямат ток и много малко от тях могат да поддържат алтернативни генератори. Няма да научите и, че към юли 2013 г. 57 % от населението нямат средства да си купят достатъчно храна и живеят от ден за ден.

pristanishteto_na_grad_gaza

Израелските военни ще пропуснат да напишат, че още от времето, когато на територията на Газа е имало еврейски заселнически селища, оградени от същите контролно-пропускателни пунктове, които раздират в момента Западния бряг, някои от университетите са открили клонове и в по-малките градове, защото със спиранията, проверките и униженията, на студентите е отнемало цял ден да стигнат до учебните заведения. Оттогава са и пътищата, предназначени само за заселниците, по които на палестинците е било забранено да се движат. „Виждаш ли го тоя хубав път, по него не можехме да минаваме.” – ми обяснява един таксиметров шофьор, докато пътуваме към Рафах. Днес тези места се наричат „освободените”.

nadupchena_ot_obstrel_sgrada_rafah

И със сигурност израелската армия няма да ви разкаже за ужаса по време на мира. Защото мирът в затвора няма нищо общо с мира по другите места.

За него научих от хора като Мумин, който е загубил баща си още преди да се роди, а самият той е останал без крака, които са откъснати от ракета на израелски безпилотен самолет. Мира в Газа ми показа и 12-годишният Фадил, чиито тестиси са били ампутирани след като четири часа е кървял сам в тъмното в една студена февруарска вечер тази година. Израелските военни са го простреляли, защото е отивал да прибере брат си и стадото овце, с което семейството им изкарва прехраната си. Друг негов брат е взривен от ракета на безпилотен самолет пред очите на цялото семейство заради „техническа грешка”, защото къщата им се намира твърде близо до границата. Али не успя да ми разкаже за мира, защото почина от раните си едва 10-годишен, четири дни след като беше ранен от ракета, която уби чичо му на място.

Шокът от Газа идва изведнъж като шамар, който очакваш, но за който, въпреки това, не си подготвен. Шокът идва пълзешком, докато не те стисне за гърлото и ти не усетиш, че вече не четеш за окупацията, а я живееш. Това става, в момента, в който осъзнаеш, че си сигурен точно коя разпоредба на международното право се нарушава и разбереш, че не можеш да направиш абсолютно нищо, за да го предотвратиш. Защото в затвора това е нормално.

bombardirovki_08_07_2014_grad_Gaza

Както е нормална и войната, която започна още щом изчезнаха тримата израелски заселници около Хеброн. Третата поред война за пет години и половина. Незараснали рани, непрежалени близки, непоправени разрушения. Бръмчене на безпилотни самолети, осветителни бомби, атаки от хеликоптери, грохот в далечината. Всяка нощ в продължение на близо месец. Местните все повтаряха, че война няма да има, но опитните наблюдатели знаеха, че тя вече е започнала. Онова, което стана на 8 юли 2014 г., беше, че от този ден нататък Газа влезе в заглавията на новините със стълбовете дим и уловените от обективите мигове терор. Допреди това всичко беше обикновена „ескалация на напрежението”.

razrushena_ot_bombardirovkite_sgrada_grad_Gaza

Ф-16, които люлеят сградите в 4-5 часа сутринта, тътен от оръдията на флота, четиринадесет изстрела един след друг, гръм от паднали ракети на 100-200 метра, взривени коли на медиите (защото били на телевизионен канал, подкрепящ „Хамас”), мирис на изгоряло посред нощ, задух. Никой не можеше да спи. Ако преодолееше страха за собствения си живот, му оставаше страхът за живота на близките. Токът започна да спира за по-дълго, с това и нетът, и възможността да зареждам телефона си, да пиша, че съм жива. Защото в Газа не знаеш докога. Дори да си цивилен и да не си от „Хамас” или „Ислямски джихад”, или „Комитетите”, или „Фронта”, дори да се ползваш с имунитета на ООН. В затвора и войната не е като на другите места.

ulica_Grad_gaza_sled_bombardirovkite

„Ти къде си тръгнала по това време?! След осем вечерта не може да се движиш по улиците с кола, защото директно ще ви взривят!” – ме предупреждаваше охраната от ООН.

„Няма ли начин да излезеш сега?” – ме питаха всички. „Не мога, защото границата е затворена, а и аз не съм дошла, за да бягам..” – им отговарях аз.

Отвориха я след няколко дни само за „обикновени“ хора като мен с международни паспорти. Необикновените палестинци останаха блокирани и окупирани. И платиха с кръвта, с плътта, с децата си, с къщите и спомените в тях, с любовта към земята си. Защото нея поне никой не може да им отнеме. Дори и в затвора.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s